Автор Мирела Костадинова Легендите са запазили имената на не един и

Автор Мирела Костадинова

Легендите са запазили имената на не един и двама хайдути скитали в Тревненския балкан. Те са родом от пастирските селища в източна посока. Имената им са съхранени в националната памет поради техните подвизи за независимост в интервала сред Одринския контракт за мир през 1829 година и началото на Кримската война, сред 30-те и 50-те години на XIX век, когато турците ускоряват насилието над българи.

Хайдушкото придвижване в Хаинбоазкия проход по този начин се разраснало, че турците били принудени да го заобикалят. Преминаването през него ставало единствено с многочислена защита от заптии. Хайдутите обирали турците, водили люти борби. 

Повечето от хайдутите носили пред името си почетното название „ дядо “ – дядо Бижо от колиби Власатилите, дядо Тодор от колиби Маневци, дядо Славчо от колиби Уруците, дядо Малчо от колиби Белица, дядо Горан от колиби Ципераните. Могат да се упоменат още имена потънали в давност.

Едно от най-известните е на Бойчо челник, който и през днешния ден се помни в Тревненско. Хайдутството му стартира към 1825 година в дружината на остарелия бунтовник Цаню челник. През идващите години той прави независима хайдушка тайфа. С него отиват и братята му Георги и Петър. Негова дясна ръка става  Курти, а байрактар – Георги.

Бойчо челник е от колиби Ципераните. От там е прочут още като Бойчо Циперански, през днешния ден част от село Вонеща вода. Роден е към 1805 година Баща му също бил бунтовник, погубен от турците. Трите момчета и сестра им Нейка остават сираци – Бойчо тогава е на 7 години, по-големият му брат Петър - 12 година и Георги - 3 година

Малката тайфа на Бойчо челник скита най-вече в източна Стара планина. Понякога се подвизава и в ниските източни проходи на планината в Карнобатско и даже в Одринско. Когато стартира Руско-турската война (1828-1829 г.) дружината му се усилва. Придобил убеденост изначало работи в тила на турските войски, само че откакто руснаците стъпват на българска земя, реализира връзка с тях. Дружината му се занимава изначало с разузнаване, само че след това е включена в състава на съветските войски. Снабдена е с оръжие, разпореждат ù се бойни задания.

След сключването на Одринския контракт за мир сред Русия и Турция, дружината на Бойчо челник получава разпореждане да се разпусне. Но войводата Бойчо отхвърля да извърши нареждането на съветското командване, той желае да продължи битката си с турците. Отказът му да разпусне дружината е израз на неодобрение от някои клаузи на Одринския контракт за мир.

Той се сближава с Георги Мамарчев (1786-1846), българин от Котел, капитан на съветска работа, отдаден в проекта му след отдръпването на съветските войски в Североизточна България – да бъде проведено въстание срещу турците. С него са и двамата му братя Георги и Петър. За непокорство на основното съветско командване, като съветски военослужещи, тримата са наказани от съветски боен съд на изгнание в Сибир.

След двегодишен затвор в далечните земи, тримата братя хайдути съумяват да избягат. По време на бягството, при прехвърлянето през високите зидове на крепостта, най-малкият Георги пада и си счупва крайници. Бойчо и Петър го удушават, с цел да не издаде посоката, в която са решили да бягат. Те се спускат на юг, след доста инциденти, прекосяват Иран и Турция, съумяват да си дойдат в България. Добират се до Стара планина и още веднъж стават хайдути. Скитат от Видин до Варна и от Варна до Одрин. Лете хайдутстват, зиме се прибират в добруджанското село Батово (старото му име е Чаталар), където се прикриват като воденичари.

Вторият интервал от хайдутството на Бойчо челник продължава осемнадесет години – сред 1832 и 1850 година В дребната чета на прославения тревненски бунтовник към 1848 година постъпва различен наш извесетен българин Филип Тотю (Тодор Тодоров), който е едвам на 18 години.

Благодарение на него става прочут един от най-интересните документи, свързани с българското народоосвободително придвижване срещу турците, така наречен „ Закон на Бойчо челник “. Той е честен кодекс на хайдушката тайфа, ръководена от тревненеца. В него са записани съществени правила на хайдушкото придвижване у нас. Филип Тотю разказава: „ Този закон съм чул и запомнил от моя водител, фамозния Бойчо челник, който управляваше момците си по него “. Той разкрива за първите си подвизи и за клетвата, която поставят хайдутите, които води Бойчо челник. Ето някои от главните положения в „ Закона на Бойчо челник “:

„ Новият приятел, преди да се одобри в горската тайфа, би трябвало да го познават добре някои от нея и тогаз да се пусне да я види. След това той би трябвало да постави клетва пред войводата и цялата тайфа, че ще бъде правилен на другарите си и прецизен левент на работата “. 

Докато е с дружината, той не би трябвало да има среща ни със своята, ни с която и да било друга жена, нито пък ще „ има каква да било работа с дами “. Не би трябвало да пие вино или ракия или друго упоително пиво. Не би трябвало в никакъв случай да скрива нещо от другарите си, било пари или друго, тъй като всичко е общо до раздялата му с цялата тайфа. Длъжен е да слуша войводата, който е гласът и челото на дружината. За новия бунтовник войводата се грижи да му се набави оръжие, в случай че няма, и да му даде: пушка, нож, чифт пищови, навуща и върви, фишеклъци, барут и патрони, като го научи „ да бие добре с пушката и да владее ножа умело “, да му набира нужния хлаб, „ както и от гдето се падне “. Войникът е задължен да дава от каузи си десетата част на войводата си. Войводата не би трябвало да оповестява укривателите си на новия бунтовник, до момента в който не се увери, най-малко шест месеца, в неговата почтеност, че служи безукорно на делото.

След като излага главните положения от „ Закона на Бойчо челник “ Филип Тотю споделя и за главните отговорности на войводата, така както ги е научил от самия него. Всъщност главните отговорности на войводата не са друго, с изключение на главните положения на хайдушката тактичност. „ От непоправимия алкохолик, размирник и курварин (развратник) се избавя четата, както и от издадника (предателя) със гибел. Да се освобождават живи не би трябвало, тъй като са клетвопрестъпници и стават рискови за четата “ – по този начин приключва Филип Тотю спомените си за хайдушкия завет на Бойчо челник.

Краят на Бойчо челник е драматичен. Той е предаден на Зейнил паша от своя ятак Станьо от габровското село Бичкиня. Смелият бунтовник е издебнат от турците в местността Бели бряг край Хаинбоазкия проход и погубен от засада. Дружината му се пръска.

На идната година Бойчовият брат Петър издебва предателя и го убива, с цел да отмъсти за гибелта на брат си. Петър Циперански съумява да види Освобождението. Живее до 1885 година като пастир из Добруджа, само че никой не се досеща да го разпита за неговите подвизи и тези на брат му Бойчо.

Някои откриватели свързват делата на Карабогдан, именуван Богдан челник, родом от същото тревненско село Ципераните, с делата на Бойчо челник. Твърди се даже, че двамата са братя. Но Бойчо челник и Карабогдан работят настрана един от различен. 

След гибелта на Бойчо челник и неговите двама братя Георги и Петър, остава като единствена тяхна наследница сестра им Нейка. Тя си отива от света на 103 година в село Циперани. 

Нейният внук Атанас Стоянов си спомня: „ Баба ми Нейка знаеше добре турски език и, когато я питахме по какъв начин се е научила да го приказва, нали тука на Балкана нямало турци, тя започваше да разправя. Била станала мома над двадесет години, гласяли да я женят, само че един ден в селото пристигнали доста турци, търсели да заловят брат ѝ Бойчо, войводата на хайдутите. Като не могли да го намерят и заловен, взели нея, завели я в Търново и я предали на валията. Той я държал при себе си три години, там се научила да приказва турски. Валията желал посредством нея да залови Бойчо челник, само че не съумял. Тя била хитра, за каквото и да я питал, казвала, че не знае “.

Валията ù възлагал работа, с която се справяла добре. Харесал я и взел да се хвали с нея. Нейка желала да я пусне и да се върне в Балкана, че да се ожени. Валията казвал: „ Тук ще те оженя, касабалийка (гражданка) ще те направя и на българин ще те дам “. Каквото споделил това и станало. Оженил я за момче от Дебелец. Казвал се Стоян Георгиев. 

Валията желал Нейка да остане по-близо до него, постоянно да я спохожда. След сватбата тя споделила на мъжа си, че би трябвало да изоставен Дебелец и да идат в Цеперани, с цел да са надалеч от очите на валията, разказала му аргументите. Продали всичко и тръгнали за селото. 

Валията научил за кроежите им. В деня на заминаването той докарал четири коня, натоварили багажа и тръгнал с тях. Пристигнали в Балкана. Валията изискал да излязат на по-високо място, откъдето се виждали нивите и гората на селото. Огледал разположението на местностите и почнал да показва с ръка, коя равнища от къде до къде подарява на младото семейство. Подарил им доста ниви и гори в землището на село Циперани. Това не се харесало на Стоян, че валията лишил нивите и горите на хората и ги подарил на него и на Нейка. Пред валията нищо не споделил, само че когато турчинът си отпътувал за Търново, Стоян рекъл на селяните да не жалят за отнетото им от валията, тъй като щял да напусне Балкана и всичко щяло да бъде тяхно. 

Наскоро фамилията на Стоян и Нейка, с още едно приятелско семейство от Дебелец, отпътували за Чорлу. Багажът, натоварили на четирите коня, които валията им оставил, когато пристигнал с тях на Балкана. Там живели повече от двадесет години. Направили солници и добивали сол. Нейка родила и отгледала шест деца - пет момчета и едно момиче. Сред тях и Бойчо, който кръстила на вуйчо му – войводата. По-късно той се оженил и заселил в село Горановци. 

Баба Нейка разказвала на внука си, че когато живеели в Чорлу, доста пособия с мъжа си на хайдутите. Брат ù Бойчо челник лете кръстосвал по българските земи с четата си, а зиме се прибирал при тях на солниците в Чорлу. Като се разлистела гората хващали още веднъж Балкана.

Днес къщата на Бойчо челник в колиби Ципераните всеки миг ще рухне. Само малко на брой родолюбиви българи знаят, че в нея се е родил и отраснал славният тревненски бунтовник.